Не ме бива много с подобни фенфекс разкази, не са ми в стила, но неотдавна написах този. Дано да ви хареса.
Нощни мисли
Шиничи се бе излегнал на един от горните клонове на огромен бук и гледаше нощния пейзаж. Имаше нещо в тази гора, което му напомняше за дома. Напомняше му на Древна Япония. Не онази, която хората помнят, изпълнена с митове, разкази за самурай и нинджи, а истинската Япония. Едновременно толкова спокойна, но и толкова опасна. Никога не можеше да знаеш сега някой ще те нападне и колко по-силен от теб може да бъде той.
„Ах, наистина прекрасни времена.” Мислеше си той.
Е, разбира се той имаше семейство, което му предоставяше някаква минимална защита. Но като цяло от самата им раждане имаше само Масато. Така бе и така щеше да си остане. Другите усещаха силата им. Завиждаха им и ги мразеха за това. Дори не можеше да си спомни точния брой на опитите им да ги убият. Фактът, че днес е още тук само показва колко по-добър бе от тях. След като приключиха със семейството си с Масато се спречкваха и с други демони, някой, от който бяха достойни противници, но всички свършваха по един и същ начин – мъртви.
Накрая Япония им омръзна и я напуснаха. Отидоха в Китай, после Индия и така из целия свят. Масато се наслаждаваше на всяко едно местенце, което посещаваха. А на него му харесваше да я гледа как си играе с хората, който срещнеше. Независимо от това какви методи използва прибягваше до едно – изпълваше ги с напразни надежди, а после ги убиваше в отчаяние и страх. В последното и той взимаше участие.
Хората са толкова забавни същества, че просто не можеше да се сдържа. Те бяха слаби и макар никога да не го признаваха, го осъзнаваха. Това ги караше да търсят помощ в някой друг. Те си имаха доверие, разчитаха един на друг, обичаха се и се мразеха – понякога дори едновременно, към един и същ човек. Винаги ги сравняваше с изгубени животни - объркани, изплашени, не знаещи какво да сторят.
Шиничи не можеше да разбере как въпреки това те имат достатъчно сила, че да станат доминиращ вид на света. Или поне на познатия им свят. Нямаха истински сили. Е, някой бяха умри, но нищо особено. Хората се бяха затворили очите за света, отказвайки да приемат истинския му лик. Неговата страна бе добър пример. Наричаха го създание от мит дори когато бе застанал пред тях в истинската си форма. Те не можеха да приемат реалността.
Размишлявайки по този начин се сети, че от известно време усещаше присъствието на онзи вампир – Деймън. Трябваше да бъде нещо повече, но и той си оставаше едно обикновено човешко същество. Типичен пример за тяхната арогантност и на какво е способен някой, който не си знае мястото.
Деймън се мислеше за много силен, че владее положението, но и сам не осъзнаваше, че е под негова власт. Дори още преди да се бяха срещнали официалност вече бе негов. Засега той му се струваше много по-забавен отколкото момичетата, с който сестра му играеше като че ли е кукловод.
Деймън бе просто толкова убеден в силите си и в самия себе си, че на Шиничи му идеше да се хване за корема от смях.
Въздържа се, но вместо това се приближи към вампира.
Беше само на десетина метра от него и Деймън все още не бе усетил присъствието му. „Глупак!” Дали да не се смели над него и да му позволи да разбере, че е там? По-забавно бе да го изненада, докато е погълнат от мисли за онова момиче, любимата на брат му.
Сладката Елена. Тя вече бе наистина интересен човек, достатъчно, че да привлече неговото и на сестра му внимание. Елена бе нещо ново, макар и не чак уникално. Рядкост и те щяха добре да се позабавляват с нея. Сестра му бе сътворила доста добър план да си поиграе с всички от Фелс Черч.
Шиничи реши, че се е застоял достатъчно дълго време на едно място. Нощта бе млада и много красива, но си имаше и други занимания освен да взима луната. Тръгна към Деймън позволявайки му да усети присъствието му.